Първото ни пътуване до Кастория беше опознавателно. Искахме да видим града, да проверим избрания хотел, да опитаме местната кухня и да преценим дали тук можем да доведем наши групи. Пътувахме на 8 март и си представяхме празнична вечер край езерото.
Тогава още не знаехме, че Кастория ще ни стане толкова любима и че само през 2026 г. ще се върнем още три пъти, вече с туристи. Но да започнем от първата среща.
Първата гледка към Кастория и езерото Орестиада
Малко след като слязохме от магистралата, пред нас започнаха да се откриват гледките към Кастория, позната у нас и с историческото си име Костур. Вдясно бяха езерото и къщите, подредени по хълма. На живо градът изглеждаше още по-красив, отколкото на снимките.
Вляво се редуваха големи промишлени сгради с надписи за кожени изделия. Веднага се досетихме, че вероятно виждаме част от прочутата търговия с кожи, за която бяхме чели преди пътуването.
Навлязохме в града и навигацията ни поведе нагоре. Улиците станаха тесни, завоите остри, а трафикът съвсем не беше малък. Аз вече си мислех: „Абсурд да минем с автобуса оттук!“ Когато проучваш място за бъдеща група, гледаш и красивите къщи, и всеки неудобен завой.
Не след дълго се озовахме от другата страна на полуострова, отново край същото езеро. Тук беше много по-спокойно. По-късно започнахме да наричаме тази част просто „спокойната крайезерна алея“.
Хотел „Кастория“ и първото питие край езерото
Предварително бяхме избрали хотел „Кастория“ 3*, разположен на самия бряг на езерото Орестиада. Още при пристигането местоположението му оправда очакванията ни. Имаше слънце, спокойствие и птици над водата. След тесните улици от преди малко тук сякаш можехме най-после да си поемем въздух.
В този ден ни настаниха още около обяд. Стаята ни беше семпла, чиста и с всичко необходимо. Почти веднага отворих вратата на балкона и за малко да забравя да снимам самата стая — гледката към езерото ми припомни защо бях избрала точно този хотел. Нашата стая беше с изглед към водата; това обаче не се отнася за всички стаи в хотела.
Не останахме дълго вътре. Заведението отпред ни приканваше да добавим едно питие към гледката, преди да започнем обиколката. Една бира по-късно вече бяхме готови за разходка и инспекция. Посоката беше ясна — първо към центъра.
Крайбрежната алея и гъските, които няма как да пропуснеш
За да стигнем до по-оживената част на града, трябваше да преминем през хълма. Нашата разходка отне около десетина-петнадесет минути, с бавно ходене, разглеждане и снимки. И ето ни отново край езерото, но вече сред повече заведения, магазини и хора.
Първото, което ни направи впечатление, бяха гъските. Да, гъски! Толкова много и толкова уверени в себе си, че сякаш ние бяхме гостите на тяхната алея. Докато се чудехме какво става, направихме още две крачки и видяхме… статуя на гъска. Голям смях! Явно тук тази птица си знае мястото.
Продължихме покрай кафенета и барове, пейки и детски площадки. По водата се появяваха малки рибарски лодки, а ние снимахме почти непрекъснато. Още тогава набелязахме подходящо място за началото на бъдещите ни групови обиколки и проверявахме къде би могъл да спре автобусът.
Постепенно започнаха да се появяват стари къщи, които ни напомняха за Мелник и Копривщица. Досетихме се, че наближаваме Долцо — квартала с красивите стари домове, свързани с богатството на града и търговията с кожи.
Преди да навлезем в него обаче, гладът се обади. Едно малко ресторантче край езерото имаше свободна маса точно там, където ни се искаше да седнем. Опитахме пъстърва, мезета за узо, а за любителите на месото имаше и томахоук. Тогава още не подозирахме, че ще се върнем на същото място още няколко пъти с нашите туристи.
Изгубени из калдъръмените улички на Долцо
След обяда се отделихме от езерото и започнахме да се изкачваме към стария квартал Долцо. Скоро излязохме на площад, сгушен между къщите. По ъглите имаше кафенета и малки барове, а от него тръгваха калдъръмени улички, всяка от които ни се струваше подходяща за следващата снимка.
Избрахме една и продължихме. Ту нагоре, ту надолу, с по още един завой „само да видим какво има там“. Навигацията започна да се колебае и в един момент просто спряхме да я гледаме. На следващия ден щяхме да се срещнем с местната екскурзоводка Магда. Днес можехме спокойно да се изгубим — все пак бяхме без туристи.
Зад един ъгъл се появи малка стара църква. Надникнахме, но беше затворена. Отнякъде излезе усмихната възрастна жена и започна да ни обяснява нещо на гръцки, с много жестове и още повече усмивки. Не успяхме да разберем думите ѝ, но ѝ отговорихме със същата широка усмивка.
После открихме още една църква. И още една. Бяхме чели за византийските храмове на Кастория, но не предполагахме, че ще ги срещаме буквално на всяка крачка. „Да пробваме тази, по-голяма е.“ „Не, виж там, онази е различна!“ Всички, до които стигахме, бяха затворени. Някои бяха долепени до съседните къщи, други зад заключени порти, трети в реставрация.
Неусетно се смрачи и започна леко да ръми. Калдъръмът стана още по-хлъзгав, а ние вече съвсем се бяхме изгубили. Проверихме къде е хотелът и с изненада установихме, че е съвсем близо. Още няколко крачки надолу и видяхме светлините му край водата.
И сега да ме върнете там, едва ли ще повторя същия маршрут. Всичко си прилича и навсякъде има църкви!
Какво опитахме в Кастория и как мина нашият 8 март
Прибрахме се да облечем по-топли дрехи и тръгнахме към заведението, което предварително бяхме харесали за вечеря. Беше на няколко крачки от хотела.
По местата, през които минахме, не забелязахме обичайното за нас суетене около 8 март — сергии с цветя, специална украса или шумни празнични компании. В избрания ресторант също беше спокойно. След целия ден ходене това ни се отрази чудесно.
Бях проучила какво местно да опитаме, но на място реших да попитам и сервитьорите. Насочиха ни към традиционните ястия и така на масата ни се появиха:
- гъби на скара от района;
- печени чушки „Флорина“, пълнени със сирене фета;
- питки със сирене и спанак;
- боб от Кастория;
- домашно ципуро в традиционна бутилка.
Накрая получихме и десерт комплимент — сладолед нуга. Храната беше вкусна, сметката ни се стори съвсем разумна и празничната суматоха изобщо не ни липсваше.
Когато излязохме, езерото вече изглеждаше различно. Светлините на града се отразяваха във водата и разходката, която започнахме, за да „разходим“ вечерята, бързо се превърна в още една серия снимки. Хотелът беше наблизо, но никак не ни се прибираше.
Кастория с Магда и историите зад затворените врати
На следващата сутрин се събудихме от птиците, закусихме и тръгнахме към срещата с Магда. Началната точка беше вече познатото ни „място с гъските“, до оживената крайбрежна алея.
Магда ни разказа за историята на Кастория, разположението на града и старите му укрепления. Докато вървяхме, ѝ описвахме приключенията си от предната вечер, а тя се смееше. Питахме я как се ориентира, как шофира по тези улици и какъв е животът тук. Тя отговаряше търпеливо, с усмивка, и ни водеше през места, които вече виждахме с други очи.
Минахме покрай стара сладкарница, сградата на съда и търговски улици. После по стълби и завои стигнахме до една от най-разпознаваемите църкви на града.
Панагия Кумпелидики
Панагия Кумпелидики веднага ни направи впечатление с малките си размери и високия купол. Именно с купола е свързано и името, с което е известна днес. Отблизо се вижда красивата зидария от камък и тухла, а около нея има и останки от старите укрепления.
Историята ѝ е белязана и от войната: голяма част от купола е разрушена при бомбардировка през 1940–1941 г., а през 1949 г. църквата е възстановена. Вътре са запазени средновековни стенописи, сред които се откроява рядко изображение на Светата Троица.
Тук зададохме въпроса, който ни занимаваше от предната вечер: защо не успяхме да влезем в нито една от старите църкви? Оказа се, че за посещение на част от тези паметници е нужна предварителна организация. За Панагия Кумпелидики достъпът се уговаря с пазителите на Византийския музей.
При това първо пътуване я разгледахме отвън. При следващите ни посещения с групи вече влязохме и вътре, благодарение на организацията на Магда. Тъкмо от такива подробности се ражда една програма — проверяваш на място какво е нужно, за да могат после туристите да го видят и разберат.
„Свети Николаос Касницис“
Следващата ни спирка беше „Свети Николаос Касницис“, близо до площад Омония. Храмът е от XII век и носи името на своя ктитор Никифор Касницис. Вътре има изображение на него и съпругата му Анна, които поднасят модел на църквата на свети Николай.
Стенописите представят сцени от живота на светеца, евангелски събития и образи на други светци. И тук разказът за вътрешността е от по-късните ни посещения с групи. При опознавателното пътуване все още набелязвахме какво искаме да включим и как да го организираме.
По време на разходката Магда ни разказа и за еврейската общност на Кастория и ни показа една от запазените къщи, свързани с нея. През март 1944 г. стотици евреи от града са депортирани от нацистите, а общността е почти унищожена в Холокоста. Тези истории също са част от Кастория и заслужават да бъдат чути.
После отново се спуснахме към Долцо. Уличките бяха същите, по които се лутахме предната вечер, но с Магда вече знаехме накъде вървим. Малките църкви се бяха превърнали в познати съседи, а старите къщи получаваха своите истории.
Един уикенд в Кастория не ни стигна
Обиколката приключи на площад Долцо. Спряхме и пред красивата сграда на Етнографския музей, но решихме да оставим посещението за друг път. Искахме да видим още толкова много: Драконовата пещера, манастира Панагия Мавриотиса, праисторическото селище Диспилио, да се разходим с корабче и да разгледаме съвременния център.
А Диди съвсем практично напомняше, че още не сме стигнали и до магазините.
Разделихме се с Магда с обещанието да се върнем, този път с група. През остатъка от деня намерихме кулата с часовника, попаднахме на отворена църква с вечерна служба, разходихме се още веднъж из Долцо и край езерото. Открихме и още едно заведение, в което по-късно нашите групи вечеряха и обядваха.
За Драконовата пещера тогава не остана време. За сметка на това вече знаехме много повече за улиците, хотелите, ресторантите и онези малки подробности, които имат значение, когато водиш хора със себе си. Научихме и къде автобусът няма да може да мине — полезна част от всяка опознавателна обиколка.
Обещанието към Магда изпълнихме. Върнахме се още три пъти през 2026 г. и беше хубаво да видим как местата, които бяхме харесали, радват и нашите туристи.
От това първо пътуване се родиха и програмите ни за Кастория. Ако разказът ви е събудил желание да я видите, разгледайте:
„Кастория отблизо – уикенд край езерото, Драконовата пещера и Диспилио“ — за повече време в града, с местен екскурзовод, предварително организиран достъп до две византийски църкви и посещения на пещерата и Диспилио;
„Метеора, Кастория и Едеса – вкусове, история и красота“ — за пътуване, което съчетава Кастория с още две от любимите ни места в Северна Гърция.
Автор: Пламена Янчева